НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН МУЗЕЙ

НАВЪРШВАТ СЕ 111 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА НИКОЛА ВАПЦАРОВ

На 7 декември 2020 г. отбелязваме 111 години от рождението на Никола Вапцаров. Поетът е издал само една книга в недългия си и трагично прекършен творчески път – „Моторни песни“ от 1940 г. С модерните си стихове, изпълнени с висок хуманистичен заряд и вяра в бъднините на света, Никола Вапцаров получава високо национално и световно признание. Той е единственият българин, носител на световната награда за мир, присъдена му посмъртно през 1952 г. от авторитетно международно жури. Плакетът с гълъба на Пикасо днес е сред най-ценните експонати в софийския музей на поета.

В музея се пази и кръщелното свидетелство, в което е вписана като дата на рождението му – 24 ноември 1909 г. Именно тя става общоприета, макар в различни по-късни документи да са регистрирани различни дати... Това най-вероятно се дължи на факта, че когато Никола се ражда, Банско е още в пределите на Османската империя и общински регистри там не съществуват, а в наличните църковни семейството на Елена и Йонко Вапцарови не е включено като „малочленно“. Едва след 1921 г. жителите на градчето биват официално вписани в нововъведените регистри. Датата, която фигурира в тях, е 26 декември. В училищните документи и в двете лични карти на поета от 1926 и 1938 г. пък е отбелязана датата 28 декември. Макар и кръщелното свидетелство на Вапцаров да е издадено 10 години след раждането му, приемаме, че този пръв документ е валидният.

Малцина знаят и къде точно е родната къща на поета в Банско. Когато посетителите влизат в софийския музей, един от първите експонати, който спира вниманието им, е макетът на достолепна къща. И почти задължително я идентифицират погрешно като дома в центъра на Банско, където днес е музеят на Вапцаров. А това всъщност е къщата на детството му, в която семейството започва да живее от 1913 г., когато Никола е вече 4-годишен. Преди това там е била „бояджийската къща“ (вапцарницата) на Никола Проданичин, дядото по бащина линия, благодарение на чийто занаят фамилното име става Вапцарови...

Къщата, в която са родени и той, и майка му Елена Вапцарова, е непокътната в Банско и днес. Тя е частна собственост, но през летните месеци, при добра воля от страна на Вапцровите потомци, би могла да бъде разгледана зад високите си порти, както го направих аз по покана на г-жа Милка Везева преди две години... Родният дом на поета се намира на малкото мегданче с чешмата на ул. „Марко Теодорович“ (един от дедите на поета). Това е къщата на Милана Везьова, бабата на Никола Вапцаров по майчина линия. Именно в нея е отсядал и Пейо Яворов през 1912 г., когато градчето е освободено от турците и поетът държи пламенна реч пред банскалии в двора на църквата. Елена Вапцарова свидетелства: „През Балканската война Яворов дойде у нас, за да отидат с Йонката доброволци. Приехме го в нашата голяма, хубава одая с четирите слънчеви прозорци...“. Тогава малкият Никола преживява и първата си среща със своя бъдещ граждански и творчески кумир - Яворов. Такъв остава той до самия край на Вапцаровия живот. Красноречива реликва, свидетелстваща за този пиетет, е черната посмъртна маска на трагичния гений на България, която по-младият му събрат по перо знаково е поставил над леглото в своя последен дом на ул. „А. Кънчев“ 37 в София, където днес се намира музеят.

Катя Зографова, главен уредник на къща музей „Никола Вапцаров“

07 декември 2020 г.

ОТБЕЛЯЗВАМЕ 71 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ЕЛИН ПЕЛИН

На 18 юли 1877 г. в село Байлово се ражда един от най-четените и най-обичани български писатели – Димитър Иванов Стоянов, познат на всички като Елин Пелин – първомайсторът на късия разказ. Той е най-малкият син на дядо Йото Варджията, единственият грамотен човек в селото, който въпреки скромното си битие, успява да даде добро за времето си образование на своите деца. В семейството на малкия Димитър книгата е на почит, но истинската му детска страст е рисуването. Въпреки своя талант, не е приет в Рисувалното училище. Но онова, което не успява да изобрази с четката, писателят постига по съвършен начин с помощта на писаното слово.

Първите си сериозни разкази и стихове Елин Пелин пише още като ученик. Подписва произведенията си с различни псевдоними, но става известен със сладко-горчивото „елин пелин“, чуто от една народна песен.

Първият му том с разкази е издаден през 1904 г., а вторият – през 1911 г. Автор е на повестите „Земя“, „Гераците“ и „Нечиста сила“. Елин Пелин е автор и на сборниците „Черни рози“, „Под манастирската лоза“, „Аз, ти, той“, „Пепел от цигарите ми“, „От прозореца“. Хумористичното му творчество е посветено на шопите.

С основание Елин Пелин е наричан „бащата на българската детска литература“. За децата той пише стихове, поеми, разкази. Изпод талантливото му перо се ражда първият детски фантастичен роман в две части – „Ян Бибиян – историята на едно хлапе“ и „Ян Бибиян на Луната“.

Елин Пелин е първият уредник на къща музей „Иван Вазов“ в столицата, като заема това място до пенсионирането си през 1944 г. През 1920, 1921 г. и 1940 г. е Председател на съюза на българските писатели, а през 1941 г. става член на Българската академия на науките. Винаги, когато имал свободно време, писателят ходел на лов. Така той се срещал с различни хора – пастири, работници по полето – разговарял с тях и след това описвал интересните истории, които му разказвали.

Произведенията на един от класиците на българската литература са преведени на 48 езика. След Иван Вазов той е най-популярният и най-често превеждан автор. И ние трябва да сме горди от този факт, да четем и препрочитаме творбите на Елин Пелин, за да открием за себе си онова, което е открил и той в „Гераците“ – че трябва да запазим нещо от миналото, когато тръгваме към бъдещето, за да не загубим своята човечност.

Елин Пелин умира на 3 декември 1949 г. от инфаркт. Гробът му се намира в Централен гробищен парк – София.

Евгения Радева, уредник в къща музей „Елин Пелин“ – с. Байлово

 3 декември 2020 г. 

От 28 ноември до 21 декември 2020 г., на основание Заповед РД-О1-67/25.11.2020 г. на министъра на здравеопазването, се преустановяват посещенията в къщите музеи и литературните кабинети в структурата на Националния литературен музей!

ОТБЕЛЯЗВАМЕ 58 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА СТИЛИЯН ЧИЛИНГИРОВ

Стилиян Хаджидобрев Чилингиров е роден в Шумен на 26 октомври 1881 г. в семейство на занаятчия. Завършва педагогическо училище в родния си град като едновременно с това помага на баща си в обущарската работилница. Работи още в местната тютюнева фабрика, като телеграфист на гарата в Провадия и като учител в с. Мечка, Русенско.

През 1904 г., завършва педагогика в Софийския университет и заради показани отлични резултати, проф. Иван Шишманов го изпраща в Германия, където Чилингиров специализира литературна история. През периода 1909 – 1911 г. е преподавател във Втора мъжка гимназия в София, след което е назначен за библиотекар, главен библиотекар, поддиректор и директор на Народната библиотека, където работи повече от единадесет години.

Стилиян Чилингиров има изключителни заслуги за развитие на библиотечното дело в страната. Изработва „Правилник на Народната библиотека“, създава се „Архив на българската книга“. Обръща особено внимание на отдел „Ръкописи и старопечатни издания“, полага големи грижи за „Ориенталския отдел“, поставя началото на колекцията „Графичнии издания“. Под негово ръководство до 1922 г. е завършен фишовия систематичен и азбучен каталог на Народната библиотека, създава се „Опис на старопечатните издания“ и бюлетин „Български книгопис“.

По време на Балканската война е военен дописник към щаба на Втора българска армия, а през 1917 г. участва в научна експедиция, с цел проучване на Добруджа, организирана от Главния щаб на Българската армия. Член е на Поморавския народо-просветен комитет, създаден през 1917 г. и активен сътрудник на Вътрешната западнокрайска революционна организация. През целия си живот Стилиян Чилингиров защитава със слово и с дела останалите извън пределите на Родината българи в Западните покрайнини, Македония, Тракия и Добруджа.

Големи са заслугите на писателя и за развитие на читалищното дело в страната. Подпредседател и председател е на Върховния читалищен съюз (1941 - 1944). През същия период е председател и на Съюза на българските писатели, създаден още през 1923 г. с негово участие.

Стилиян Чилингиров е изключително продуктивен автор. Сред най-значимите му трудове са „Българските читалища преди Освобождението. Принос към историята на Българското Възраждане“ (1930), „Какво е дал българинът на другите народи“ (1938, 1939, 1941, 1995). Чилингиров е автор на повече от 100 самостоятелни издания, сред които множество стихосбирки: „Блянове и тъги“ (1901), „Еднаж да съмне“ (1907), „На ранина“ (1911), „Песен за селяка“ (1914), „За род и чест“ (1915) и др. През 1929 г. пише биографичните очерци „Драган Цанков“, „Неофит Рилски“, „Добри П. Войников“, „Васил Друмев“. „Панайот Волов” (1942). Автор е на „Добруджа и нашето възраждане (културно-исторически издирвания)“ (1917), „Равна Добруджа. Пътни бележки и впечатления“ (1920), „През Македония“ (1942), „Поморавия по сръбски свидетелства“ (1942), „Маджари и поляци в Шумен“ (1943, 1999). Негови са романите „Хляб наш насущний“ (1926), „Деца на ада“ (1932), „Невиждан враг“ (1936), „Рибена кост” (1938), „До коле, Господи” (1939) „Несретник” (2006).

Автор е на много книги за деца: „Ела, слънчо, от горица. Люлчини песни“ (1934), „Майчини песни. Книга за бебета“ (1935), „Слънчова мъка“ (1935), „Детски дни“ (1938), „Всезнайко“ (1939), „Чудната кутия“ (1940), „Жабок с подкови. Наши и чужди приказки“ (1941) и др.

Оставя спомените: „Иван Вазов отблизо и далеч“ (1953) и „Моите съвременници“ (1955), „Минало и преживяно“. Съставител е на „Славянска антология“ (1910), сборника „Прослава на Иван Вазов“ (1921), „Помен за Иван Вазов“ (1922), христоматии и читанки за прогимназиите.

От 1924 г. до смъртта си на 23 ноември 1962 г. Стилиян Чилингиров живее и работи на бул. „Бирюзов“ №37 (дн. бул. „Княз Ал. Дондуков“ №95 Б) в столицата. През 1968 г. домът на писателя е обявен за паметник на културата, но по-късно сградата е разрушена и на нейното място е издигната жилищна кооперация. През 1985 г. екип специалисти от Националния литературен музей, под ръководството на проф. Алебрт Бенбасат, възстановява работния кабинет на писателя в специално определено за целта помещение на партерния етаж на сградата. Така се създава литературно-мемориалния кабинет „Стилиян Чилингиров“, който днес съхранява изключително богата и разнообразна по съдържание библиотека на Стилиян Чилингиров, съдържаща над 21 000 тома книги и периодика на различни езици.

Ценна част от тази библиотеката са многобройните книги с автографи от почти всички видни писатели, живели и творили в края на ХІХ и първата половина на ХХ в. Тук е и неговата колекция от старопечатни издания от края на XVIII в. до Освобождението. Сред тях са ценни първи издания на „Огледало“ на Кирил Пейчинович (1816), „Рибния буквар“ на д-р П. Берон (1824), издания на „Неделника“ на Софроний Врачански и др.

Значителен дял от личната библиотека на писателя представляват книгите на сръбски език или тези от сръбски и чужди автори, посветени на историческото минало на сърбите. Голяма част от тези книги той получава като дар от Белградската библиотека в знак на признателност, че е помогнал за спасяването на книжния ѝ фонд по време на Първата световна война.

Документите в архивния фонд на Стилиян Чилингиров, които се съхраняват в мемориалния кабинет на писателя, са дарени от неговите внуци след създаването му през 1985 г. Ценна е и колекцията от художествени произведения, рисувани от майстори на четката като Петър Морозов, Хараламби Тачев, Райко Алексиев и др.